Часовник

         - Часовникът, един от най-древните инструменти измислян някога от човека. Като важна част от житейския ни живот, той показва с пълна точ-ност времето, което ни интересува – зачете женски глас. - През вековете часовника е добил различни форми и показва онова, което не виждаме. Разбира се като направим съпоставка между ден и нощ може да преценим горе-долу колко е часа, но не можем да бъдем сигурни кога трябва да излезнем за работа, кога трябва да отидем на среща, за да се видим с някого. Именно часовникът е този, който помага на нас да виждаме времето, когато е нужно. Едни часовници показват времето чрез цифри, а други чрез пясък. Още в древността времето се е измервало със слънцето, като се е поставял един уред, който се върти в зависимост дали е светло или тъмно. Сянката е била тази, която сочи колко точно е часа – довърши тя, като махна пръста, който проследяваше внимателно редовете.

         - Това напълно потвърждава, че не са съществували такива като този, който именно намерихме в онази гробница, нали? – попита мъжа срещу нея.

         - Да, потвърждава го, но това не отговаря на въпроса защо беше там при положение, че камерата бе заключена. А съм твърде сигурна, това мяс-то е било заключено от много дълго време.

         - Имаш ли някаква представа как може да е попаднал там?

         - Не, Джак. Нямам. – отвърна тя и се облегна на облегалката на сто-ла.

         - Може извънземни да са дошли и да са го сложили там, Джени. – заключи Джак.

         - Глупости! – засмя се Джени. – Какво ще търсят първо там и второ, часовника не дава абсолютно никакви признаци, че има извънземен произ-ход. Експертите казаха, че такъв часовник може да срещнеш във всеки един магазин за часовници – допълни тя.

         - Е, явно не във всеки щом този го намерихме в гробницата.

         Минута тишина и сетне Джак предположи:

         - Може някой да се е върнал назад във времето и да го е оставил там.

         - Вече говориш небивалици. Как ще се върне назад във времето и ще го постави точно там. С каква цел?

         - Не питай мен. Питай този, който го е оставил. Възможно е експер-тите да са изпуснали някоя подробност. Може ние да научим нещо повече като слезем долу?

         - Може би не.

         - А, може би да.

         - Какво очакваш да постигнеш, Джак? Не виждам как това ще помог-не. В задънена улица сме.

         - Хайде, ставай! Нищо няма да ти стане, ако се поразмърдаш малко и слезем да проверим за всеки случай.

         - Добре. Но запомни, че имаме и други по-важни неща за вършене.

         - Други по-важни неща ли? Какво по-важно може да има в момента от намерен съвремен часовник в египетска гробница? Аз лично съм за-интригуван и не намирам за момента нищо по-интересно от това. Ще бъде вълнуващо. Току виж сме открили как работи и пропатуваме във времето. Звучи сензационно дори. Представи си само да видиш Каменната ера или Средновековието? Ренесанса? А защо не и бъдещето?

         - Детски измислици, ако питаш мен. По-интересно би ми било да ви-дя времето още преди да е съществувало.

         - Сега вече говорим на един език – рече Джак и се усмихна дяволито.

         Отне не повече от седмица преди всички да се откажат от въпросния часовник и да го захвърлят в една кутия, на която пише: строго секретно. Но Джак знаеше вътрешно в себе си, че той не се е озовал от самосебе си в онази гробница. Бе напрегнал цялото си внимание в това да научи как е по-паднал там.

         Ден след ден Джак слизаше до стаята с откритите вещи и умуваше какво да прави. Накрая грабна часовника в ръце и започна да го оглежда от всички възможни страни. Зарастърква първоначално стъкълцето от праха, който бе събрал. После откопча каишката и го обърна на опаки. Буквите бяха изтъркани отдолу и нищо не се виждаше, но за момент, като че ли му се стори, че мерна нещо, което не бе забелязал до сега. Обърна обратно ча-совника и видя, че часовника е спрял да работи. Стрелките не се движеха. Той въздъхна и сложи часовника на ръката си, закопча го и после изчака няколко секунди да види дали нещо ще се случи. Нищо. Беше на същото място. Започна да бърника по копчетата, но на празни усилия.

         След няколко минути Джак взе папките, разтвори първата и зачете внимателно. Минутите се превърнаха в часово и, когато вече се умори, просто стана и захвърли нещата на бюрото. Излезе от стаята и тръгна по коридорите. Това, което му направи силно впечатление бе, че няма никой освен него. Понечи да види колко е часа и дигна лявата си ръка, но осъзна, че часовника не работи. Поклати многозначително глава и се засмя.

Щом стигна до асансьорите, натисна копчетата и зачака. Стори му се, че е минала поне минута, а нито чу звук от асансьорите, нито стон от някой наоколо. Сбърчи вежди и се заоглежда на всички страни.

- Ехо? Има ли някой?

Тишина. Замисли се, че сигурно е станало късно и всички са си тръг-нали. От друга страна нямаше никаква логика асансьорите да са в неиз-правност. Отиде до близката врата, която водеше до стълбището и я отвори. Изкачи стълбите без да се задъха. Отправи се към столовата и сил-но се надяваше, че поне там ще срещне някой.

         Отваряйки вратата попадна на сцена, която не си и представяше, че ще види някога през живота си. Половината сграда се бе събрала в столо-вата, но всички стояха неподвижни. Направи крачка напред и все същото. Хората бяха заели най-различни позиции. Един бе застанал с чаша кафе над устата и пиеше, друг се пресягаше да вземе нещо за хапване, трети на-ливаше вода, четвърти миеше пода, но всички бяха едновременно замръз-нали на едно място. Сякаш времето бе спряло.

         - Какво по дяволите? Това някаква шега ли е? – объркан заразпитва той.

Приближи се до най-близката маса и погледна в очите един от мъ-жете.

         - Питър? Хей! – кресна в ухото му Джак, но човекът, когото бе на-рекъл Питър дори не трепна. Същата полза – отворени очи, втренчен в пространството с чаша кафе в ръката, която тъкмо смята да отпие.

         - Добре. Това вече започва да става зловещо – рече той.

Взе една вилица и посегна към дясната буза на Питър. Доближи я и натисна силно. Ни стон, ни глас. Дори не трепна. Джак изпусна вилицата на земята и се хвана с двете ръце за косата и започна да дърпа объркан от това, което се случва.

- Какво става тук?

Излезе от сградата и завари нещо още по-шокиращо – градът бе за-мрял. Пред него тълпа от хора бе застанала неподвижно също така, както в столовата горе. Колите бяха спряли на място. На не повече от двадесет ме-тра имаше фонтан, а на него бяха кацнали гълъби. Едни стояха с разперени криле, други кротко ядяха от хвърлените трохи наблизо от една възрастна жена.

Така Джак се бе озовал насред големия град сам и единствен, който виждаше този феномен. Всичко му се струваше като един сън, от който изпитваше неистова нужда да се събуди. Искаше му се да закрещи, но знаеше, че никой няма да го чуе. Разбира се това не му попрече да започне да го прави.